Вървя по вече посивяващите и напоени с влага ноемврийски улици с любимото ми оранжево яке. От миналата година. Макар и да си обещавам да не харча излишни пари за дрехи, които само ми грабват окото, но вероятно никога няма да нося, все пак хвърлям поглед към обновените в зимна визия витрини в центъра на София.
Има дрехи които ме изумяват с нежността на материята си, обикновено ме грабват повече на допир, отколкото на цвят. Има пък и много изтънчени, но щом ги облечеш и цялата ти кожа започва да те сърби. Захвърлям ги до пробната, защото не мога да платя високата цена за дискомфорта, колкото и хубаво да ми стоят. Купувала съм си и евтини дрехи, които са издържали години и обратното –по-скъпи, които се съсипват след 4 месеца носене.
Но това, което най-много обичам да наблюдавам в дрехите са надписите по тях. Обикновено тях заглеждам най-много, както сега докато вървя с настъпващия следобеден студ.
„Be positive!” – пише на един розов пуловер с големи жълти букви. Дали са го създали с тези свежи цветове напук на идващата зима, или за да може притежателят му да си създава настроение, когато го облича. Знам, че няма да купя този пуловер, но стоя пред витрината и го гледам няколко минути. Нещо ме дразни в него и искам да разбера какво е. Стигам до извода, че е надписът. „Те пък ще ми заповядват на мен да съм позитивна!“ – възразявам наум, обръщам се и си продължавам по пътя. Подминавам още десетки витрини с шапки, суитчъри и блузи на които пише „Love, peace and happiness”, “Be strong!”, “Don`t care what they say!”, “Do it!” и усещам как напрежението в мен расте.
Веднага си спомням как в гещалт терапията изследваме сегашния момент и често се питаме откъде идва определената емоция, напомня ли ни на нещо от миналото, какъв бутон натиска. Стигам до извода, че императивният пуловер „Be positive!” ми напомни на отхвърлянето, несвързаността и дори незаинтересоваността на едно човешко същество към друго. После върнах ленатата назад и намерих няколко ситуации в които са ме съветвали да бъда позитивна и това е било последното нещо на което съм била способна. Сетих се и за разкази на близки и познати, които са чули от приятел тези „вълшебни“ думи в труден момент и после са останали повече неразбрани и огорчени отколкото позитивни.
Защо става така, питам се в момента вече на топло вкъщи с черния пуловер на себе си, на който не пише нищо. Оранжевото яке ми намига от далечната закачалка в коридора и ме кара да се замисля, че както оранжева, мога да бъда и черна. Както тъжна, мога да бъда и весела и имам право на абсолютно всеки нюанс на емоциите си. Точно в този момент осъзнах защо императивният пуловер „Be positive!” ме беше подразнил толкова… Той просто беше краен! Краен в позитривността си до степен на отричане на другото – да си негативен и безцветен.
Осъзнавам в колко краен свят живеем и как всяка крайност дърпа килимчето към себе си, докато из социалните медии разпалено се говори и пише за балансът, станал крайно желателен и ТРЯБВА всеки да го намери, иначе ЛОШО.
Целият този натиск от измислено съревнование и ненужно опълчване срещу течението на живота е направил хората повече осъдителни, отколкото разбиращи и сякаш още по-уплашени. За много от тях негативните емоции са нещо от което трябва да се отървеш веднага, защото по законите на Вселената ще привлечеш още ЛОШО и можеш да се разболееш и да умреш. Когато стане нещо ЛОШО, трябва да елиминираш съсредоточаването си в него и спешно да си благодарен за това, което имаш – храна, семейство, приятели, къща, дрехи, кола и тн, защото други хора и това нямат, голяма работа, че дядо ти вчера е умрял!
Другата крайност е „депресията“, на която всеки втори наблюдавам, че кръщава лошото си настроение. „Модерно“ е и да си в „депресия“ и да го споделяш в социалните мрежи под формата на иронични картинки и осъдителни изказвания за това какви са станали мъжете и жените. Така не само се печели внимание, но и покрай другарите ти по съдба потвърждаващи ти колко е гаден светът, поне пак не се чувстваш толкова сам в него.
Разбира се, че пиша всичко това леко пресилено, но… дали? Тук отговорността е моя как представям възприятето си, ваша е отговорността как ще го възприемете. И разбира се, не е задължително да сме прави, или грешни. Можем да стигнем до разбирателство за това, че не се разбираме. А още по-хубаво – може да гледаме в една посока.
Когато казах, че императивният пуловер ми напомня на неразбиране визирах точно това – да не бягаме осъждайки. Ако аз не мога да износя тежката емоция на близък, да вляза в нея и да го подкрепя, намирам най-лесния изход в клишето „Бъди позитивен“, без да помисля как би го чул и дали ще го чуе въобще. Зад всяко бягство има страх да останеш, както зад всяко настояване да останеш позитивен стои една ужасяваща бездна, изградена от безпомощност, в която никой не иска да влиза – нито слушателят, нито изповядващият се. За мен балансът се изразява в преценката дали имаш възможността да влезеш в емоцията на близкия и да я съпреживееш с желанието да му помогнеш дори само изслушвайки го. Или да признаеш пред себе си и него, че не можеш да носиш този товар с него в момента, което пак е абсолютно окей, защото е искрено. По-добре е да кажеш „Не мога“, отколкото да избълваш хиляди причини облечени в клишета поради които някой не трябва да е тъжен. Разбира се, че налагането на позитивната нагласа понякога не е само желателно, но и наложително.
Спомям си как час преди погребението на баща ми бях истински съсипана и мисълта, че десетки хора ще минат покрай мен да ми изкажат съболезнования ще ме сравни със земята. Бях готова да си сипя голямо уиски в девет и половина сутринта преди с майка ми и леля ми да тръгнем от вкъщи. Тогава леля ми се обърна към мен и ми каза: „Представи си, че когато отидем там просто ще се видим с близки, ще си поприказваме за час и ще си ходим.“
Тези думи ме върнаха на себе си, защото, гледайки на ситуацията от високо, точно това щеше да се случи. И така и стана. Не беше приятно разбира се, но привидното улесняване на случващото се от леля ми ме накара за миг да дишам по-леко. И то не е защото тя го замаза с нещо позитивно, напротив – ключът беше в това, че с всяка клетка на тялото си аз се почувствах подкрепена и разбрана от нея. И ето тук според мен е разковничето – разбирането и свързването, свързването чрез разбиране. Аз мога с хиляди думи да обясня на някой как се чувствам, но ако той не ме разбира никога няма да ме усети, дори и да ме изслуша. И стигаме пак до тук, че често се свързваме през болката и радостта. С времето се научих да не приемам лично неразбирането на моята болка споделена с някой – той или не иска да се свързва с моята (съответно неговата) болка, или просто никога не я е изпитвал. Не е защото не ме обича. За радостта важи същото. Затова когато чуя думите „Бъди позитивна!“, „Мисли позитивно!“, си спомням за императивния пуловер, който толкова гледах, но не купих. И не бях длъжна да го купя, точно както не съм длъжна да следвам думите за позитивността. Вие също не сте длъжни. Душата винаги намира „дреха“ с която да се стопли и често тази дреха няма думи, а е под формата на предано изслушване, прегръдка, неочакван разговор. Повярвайте ми, душата най-добре знае! И когато зимата дойде в буквален и преносен смисъл бъдете… позитивни, че най-подходящите за климата дрехи за вас ще се усмихнат там от закачалката до вратата през която трябва да излезете и да се гмурнете в света, който си заслужава да ви види такива, каквито сте! Във всичките ви нюанси!
